Науката не създава своите закони – тя ги констатира.
Фактите
съществуват – в очакване да бъдат констатирани от учените – откриватели
(да
откриеш
няма смисъла да създадеш, да сътвориш, да направиш, а просто - да установиш).
Да
констатираш означава да установиш наличието на определен факт, явление,
събитие, съществували независимо от твоята воля във времето и пространството, да
разгадаеш онова, което Някой е сътворил дълго преди ти да се
родиш, изучиш и се заемеш с изследване на тази проблематика.
Да
вземем която и да е от т.нар. природни науки – физика, химия,
биология – и да проследим нейната история. Оказва се, че всяка поредна научна
теория е отрицание на предходната такава. Това е така, защото както
предходната, така и последващата, така и всяка нова научна теория
съдържа в себе си зародиша на отрицанието – невъзможността към конкретния
исторически момент да се отговори на някой от фундаменталните въпроси, заложен
в нейната същност.
Тази
неспособност на консуматора (човека, човешкото общество) да отговори окончателно на заложените
в природата и обществото въпросителни е била, е и ще бъде осъзнавана
от великите умове на
същото това човечество, и постоянно пренебрегвана от посредствените и средна
ръка учени
– да не говорим за тълпите на лаиците.
Блез
Паскал, Исаак Нютон, Луи Пастьор, Грегор Мендел, Дмитрий Менделеев, Алберт
Айнщайн, Робърт Миликан са дълбоко вярващи учени-християни. Докоснали се до
онази граница, която Творецът е
поставил, те разбират, че антропоморфният разум не може да я прекрачи. Лаиците,
посредствените и средна ръка учени обаче предпочитат да са слепи
и глухи за Истината и остават в
блажено неведение за невъзможността дори да се докоснат до тази граница. Оттам
- и неверието им в очевидността за съществуването на Интелигентен Разум, превишаващ всяко човешко знание, Творец на всичко съществуващо и
предстоящо да възникне – видимо и невидимо.
Илюзорната
увереност на лаика, посредствения и средна ръка учен в научната
достижимост на Абсолютната Истина
почива върху априори погрешната представа за непогрешимостта на науката.
Действителността постоянно демонстрира точно обратното – науката винаги се
оказва не истина от последна инстанция, а просто стъпало, звено, стъпка
или (твърде рядко) – крачка към поредната временна, „последна“, пригодна да бъде обявена рано или късно за
посредствена, научна истина.
Когато
говорят за наука, всъщност имат предвид т.нар. научни теории и донякъде научни
хипотези. Честният подход обаче изисква да се признае, че т.нар. научни
теории са всъщност фикции, които перманентно отстъпват мястото си (в процеса на добиване на ново знание) на нови фикции (нови научни теории).
Почтеността
и точността налагат констатацията, че науката в най-добрия случай е
хипотетична, т.е. борави с хипотези (а не теории), които постоянно
биват обновявани от нови хипотези (в едни случаи –
относително бързо, в други – след дълъг период от време). Затова термините теоретична наука, научна теория
са по начало неточни – всъщност науката е хипотетична, предположителна (хипотетична наука), а званието теория е присвоено от хипотезата –
недоказано на 100% научно твърдение (научна хипотеза).
Т.нар.
научни
закони са обективно съществуващи дадености, които учените са забелязали
в процеса на изследване на обективната и субективната действителност.
Напредъкът в познанието довежда до установяването на все повече факти,
коригиращи съответния научен закон. Например, в
макрокосмоса причината предшествува следствието, докато в микрокосмоса се
наблюдава и обратната последователност. Парадоксът на фотоните-близнаци
опровергава теорията за крайната и константна (т.е. най-високата
възможна и непроменима в природата) скорост, или дори елиминира самото понятие (всъщност,
дали пък в случая и такова фундаментално в науката понятие – разстоянието – не
губи своя смисъл, респ. стойност, значение?).
Парадоксът
е в това, че или скоростта на светлината не е крайна величина (т.е. е безкрайна, или някога е била безкрайна), или разстоянието
е своего рода фикция (т.е. нещо
въображаемо, несъществуващо от определена гледна точка; което пък от своя
страна води до съответните, от човешка позиция парадоксални, изводи и за
същността на времето).
Подобен
пример, когато опитно доказана хипотеза (научна теория) води до парадоксални на пръв поглед изводи,
хвърлящи сянка на съмнение върху фундаментални научни категории и общоприети
възгледи за битието, поражда основателни съмнения във всемогъществото на науката.
Нима
може да е всемогъщо нещо, темелите на което се крепят на може би изсмукани от
пръстите научни истини?
Нека
не бъда криворазбран: не отричам науката, а само степента на нейната
теоретичност.
Науката
се изявява като постоянен низ от (смяна на) една доскорошна научна истина с
друга (нова)
научна истина, на свой ред опровергавана от поредната (самоопределяща се като последна)
научна истина – и така – до свършека на времената по пътя към Абсолютната Истина.
Впрочем,
каква е етимологията на термина (понятието) Теорема, респ. Теория?
Според Старогръцко-български речник на Новия
Завет..., издаден в София от Фондация „Извор
на живот“ през 2010 г.:
Θεόξ [теос] означава Бог (стр.144-145,
2316), а
Ῥᾖμα [рема, рима] е
1. а.нещо, което е казано; реч, слово, дума; изказване, изявление,
изречение; б. съобщение, известие; в. заповед,
нареждане; 2. нещо, предмет, въпрос, работа (стр.249, 4487)
Ῥέω [рео] носи смисъл на тека, потичам; лея се, разливам се, преливам (стр. 249, 4482).
Може
да се направи извод за първоначалния смисъл на термина Теорема:
1.
Теорема = Нещо, казано от Бога; или
2.
Теорема = Божия реч; или
3.
Теорема = Божие слово; или
4.
Теорема = Божия дума; или
5.
Теорема = Божие изказване; или
6.
Теорема = Божие изявление; или
7.
Теорема = Божие изречение; или
8.
Теорема = Божие съобщение; или
9.
Теорема = Божие известие; или
10. Теорема
= Божия заповед; или
11. Теорема
= Божие нареждане; или
12. Теорема
= Божие нещо, Нещо в Бога, Бог в нещо; или
13. Теорема
= Божий предмет, Предмет на Бога,
Предмет в Бога; или
14. Теорема
= Божий въпрос; или
15. Теорема
= Божия работа,
както
и за значението на термина Теория:
Теория = нещо, което тече, потича, разлива се, прелива от
Бога –
или
синтезирано еднозначно –
Теория = нещо, което произтича от Бога.
Дали
в този аспект не следва да търсим причината и за хипотетичността на науката?
В основата на всяка истинска наука стои
умението да се формулира правилният въпрос; отговорът – рано или късно – ще
бъде намерен.
Ето
един факт, който разклаща устоите на т.нар. научна теория за „Големия взрив“.
Според
теоретиците
на „Големия взрив“ Вселената е възникнала и се е развила до сегашното
си състояние от момент на сингуларност,
когато е била съсредоточена в една невидима точка, която избухнала и продължила
да се разширява, т.е. да се развива и да се усъвършенствува, да се движи от
хаос към подреденост.
Но
наличието на Втория закон на
термодинамиката говори за съвсем друг сценарий. Според него Вселената,
както и всичко материално, се движи от подреденост към хаос. Т.е. обратното
движение – от хаос към подреденост – е невъзможно в тази Вселена.
Какво
се оказва в действителност? Нещо, което е изречено и написано преди хиляди
години:
„И видя Бог всичко, що създаде, и ето – беше
твърде добро“ (Битие
1:31).
Вселената
от Библията напълно пасва на
действителността – Бог сътворява
един идеален свят. Но... намесата на могъщо същество – второ след Бога – задействува Втори закон (на термодинамиката).
Приписват
„първородния
грях“ на праотците ни Ева и Адам. Но родителите на
човека не са и зачинатели на греха. Друг е източникът.
Най-близкият,
най-надареният във всяко отношение, вторият след Бога се възгордя и поиска да обсеби трона на Твореца. Грехът, първоначалният, беше гордостта,
съчетана със завист.
Тя повлече крак за целия сонм от
мислими и немислими изкривявания на съвършения план на Създателя.
Върхът
на Божието творение – Homo Sapiens – по презумпция има дарбата да мисли и да разсъждава
логически, да се учи и да се поучава от успехите и неуспехите си в изследването
на Божия мир – известната ни
Вселена.
Големите,
истинските учени, постигнали върховете на съвременната им наука, осъзнават
антропоцентричната ограничена способност на човека за познание, и благоговейно
признават съществуването на Оня, без Когото нищо
не би било извикано в реалност.
Средната ръка и посредствеността вървят ръка за ръка – независимо за колко велики
са ги прононсирали съвременниците им. Те поставят науката
– а покрай нея и себе си – на
пиедестала, на който никой човек и нищо човешко не бива да припарва. Рано или
късно идолите им биват захвърлени на бунището на историята, забравени или в най
добрия случай – опозорени (Sic transit Gloria mundi…). Съдбата им наподобява тази на тираните, чиито мумии биват
изхвърлени от пищните им мавзолеи, паметниците им – съборени, съчиненията им – осмяни...
Науката
в последна сметка се оказва онзи обиколен, лъкатушещ път към налучкването на Абсолютната Истина,
докато
християнската вяра и адекватната й практика са в директен досег с Абсолютната Истина – Господ Бог Исус
Христос.
(18.01.2011-06.05.2012)
P.S. Поредната
хипотеза, претендираща да бъде назовавана теория, предлага нов прочит на
произхода на видимата Вселена, отричащ предишната претендентка за теоретичност
– тази за сингуларността и Големия взрив.
Професорът по теоретична физика от Университета на Индиана д-р Никодем Поплавски предлага нова
хипотеза, според която Вселената, в която съществуваме, вероятно е вътрешността
на черна дупка. Процесите на разширяване на Вселената, които наблюдаваме, са
аналогични на възникващите в тунела на черната дупка.
Предположението на Поплавски
елиминира проблема със сингуларността – слабата брънка в „теорията“ за Големия взрив – и за пореден път демонстрира
хипотетичната същност на човешката наука, присвояваща си привилегията да бъде
истина от последна инстанция.