„Я нé’ъм натурално – я ѝ’ъм от кютýко!“

„Я нé’ъм натурално – я ѝ’ъм от кютýко!“

            Някога покрай това днес с нищо незабележимо място е проскрибуцвала някоя и друга волска кола по начакъленото „Орханийско“ на път към или от отдалечената на седем-осем километри млада столица на наскоро роденото българско Княжество.

         Сега по черния асфалт на широкия булевард „Ботевградско шосе“ ежеминутно профучават десетки МПС¹, водачите на които дори за миг не допускат в съзнанието си, че току-що са пресекли границата на една историческа епоха и са навлезли в насрещното движение на друга.

          И наистина: тук някога е бил прочутият дървен мост над Искъра, който отстъпващата редовна турска войска подпалила, за да осуети безпроблемното настъпление на руските части към 30,000-то градче София. Същия мост, който селяните от Стара Враждебна спасили, като набързо потушили пожара и посрещнали с „леп, сол и винὸ“ авангарда на ген.Гурко.

         Тук е преминавала и демаркационната линия между армията на нашествениците и омаломощеното българско воинство, когато през 1913 г. Румъния се възползува  (подкокоросана от императорска Русия и лично от нейния цар) от беззащитността на северната българска граница и стигна до подстъпите на столицата. (Легенди се носят за мародерствата на „бойците“ от северната ни съседка, изнасилвали де що им падне по-засукана мома или млада булка. Родените след около девет месеци деца били изпитвани по начин, по-страшен от спартанските обичаи² – поставяли пред беззащитното бебе комат пресен хляб и паница качамак. Горко му, ако посегнело към царевичното – следвало незабавно умъртвяване...).

         Но не за тези мрачни събития ще си спомним днес, а за нещо едновременно сериозно, тъжно и весело, горе-долу – трагикомично. Започнало от едно недипломатично „изфукване“ на австрийски дипломат (Доминик Кирали), прераснало в словесна престрелка, която скоро стигнала до съвсем истинска, след като засегнатият предизвикателно хвърлил ръкавицата си в лицето на горд българин. Накрая финализирано като всяка битка на масата – за малко като юрист-международник да кажа – на преговорите... не, а на много по-екзотично място – на шопска трапеза.

. . .

         Последните години на отиващия си ХIХ век. Австрийският консул си позволил да престъпи Закона (за лова)  в младата българска държава. Найчо Цанов (допреди няколко години днешният бул.“Тодор Александров“ беше ул.“Найчо Цанов“) – депутат в Народното събрание, известен с буйния си нрав, се почувствувал лично засегнат. Изобличил дипломата  в своя вестник „Народен лист“. Представителят на могъщата Австроунгарска империя се обидил и поискал да защити честта си на дуел.

         Българинът се опитал да отстрани предизвикателството, но Кирали бил непреклонен; подобна „наглост“ към особата му се измива само с кръв, а депутатът от Демократическата партия явно се опитва да си спаси кожата... Упрекът в страхливост прелял чашата – Цанов приел предизвикателството.  (Оставяме настрана „елементарния“ въпрос, че дуелите в Княжеството, по примера на модерна Европа, били забранени).

         И така: секундантите уговорили условията, времето и мястото – по един изстрел от еди-колко си крачки разстояние, рано сутрин в корията на Искъра до Враждебския хан.

         В мъгливата ранна утрин на 23 октомври 1898 г. два файтони с четирима пасажери потропвали по макадама на „Орханийското“. Спрели вдясно пред моста на Искъра, двамата дуелянти и секундантите им се отправили с решителни крачки към поляната сред ракитака. Секундантите отворили кутията с оръжията на дуела, Цанов кавалерски предоставил избора на опонента си, после отмерили гърбом един към друг определения брой крачки, и... проехтял изстрел. Единичен. Стрелял Кирали. Не улучил.

         Депутатът бавно повдигнал смъртоносния си инструмент и... го хвърлил в краката на дипломата.

         Секундантите единодушно констатирали, че дуелът е проведен по правилата, спорещите са удовлетворени, а в мъгливата утрин е доста влажно и хладно.

         За щастие, наблизо до мястото на последния исторически регистриран дуел в България се оказал прочутият Враждебски хан. Неслучайно го титулувам така: тук осъмвали или замръквали волски кервани от и за Северна България на път от или към Арабаконашкия проход³. „Заведението“ не оставало празно ни денем, ни нощем.

         Подушили аромата на вкусни шопски манджи, носещ се откъм хана, чувствителните носове на доскорошните непримирими врагове насочили краката им към непретенциозната едноетажна постройка (преди дуел не се яде и не се пие, та в случай на коремно прострелване последствията да не са смъртоносни).

          Влизането на цели четирима нетипични за мястото облечени във фракове и с цилиндри на главите господа мигом прекратило шума от безразборни приказки. Всички устремили погледи към странните посетители, а те – към ханджията. Той чевръсто забърсал с втъкнатата в широкия си пояс ленена кърпа една от свободните маси и с широк жест ги поканил  да седнат. Съобщил менюто, те избрали агнешко на шиш по шопски и поискали кана с вино към печеното:

         „-Ама да е натурално, менджи⁴!“ – строго добавил депутатът. Дипломатът утвърдително кимнал с глава („Ех, Пратер, Пратер“⁵...). Секундантите присъединили и своето положително мнение по важния въпрос.

         Менджията се почесал дълбокомислено зад врата (за пръв път чувал тая купешка дума), но дори и за миг не му минала мисъл да признае, че „некакво си натурално мὸ’е да се мери“ с неговото вино, и с характерна за истинския шоп категоричност завъртял увенчаната си с кожена капа едра космата глава:

„-Έпа я нè’ъм натурално, я ѝ’ъм от кютýко!“

„-Е, добре, добре – щом нèмаш натурално, и от кютýко бива...“ – благосклонно се съгласили доскорошните непримирими противници. Червеното „от кютýко“ скоро ги приобщило към развеселената общност на останалите посетители, които вече били по-напреднали в отпиването „от кютýко“.

         До вечерта слухът за случилото се край Враждебския хан бързо се разнесъл из столицата. На другия ден вестниците подобаващо отразили станалото, а ханът придобил голяма популярност сред софийския хайлайф. Вече не само волски каруци, но и файтони с мераклии да опитат червеното „от кютýко“ започнали да акостират в ракитака край Искъра. Пък и чистите бистри води на пълноводния Искър гъмжели от риба: кротушки и мрени през кленове и щуки до сомове привличали запалени риболовци – кой с въдица, кой със серкме⁶, а по-щурите – и с взрив – та и до днес.

         С някои малки корекции, а именно:

         Искърът вече не е онази могъща, пълноводна река, влачеща в бучащите си пролетни и есенни (понякога даже летни) води греди и талпи от дървени мостове, бакърени котли и гледжосани тенджери от срутени къщи край горното течение, стволове на изтръгнати от стихията крайречни дървета. Язовир „Искър“ (именуем подлизурски по едно време „Сталин“) препъна великата шопска река („От Искаро по-длибоко нèма!“) – сега в тази отсечка тя е една тясна бара.

         Мостът претърпя няколко реконструкции и днес носи двете трилентови полоси на бул.“Ботевградско шосе“.

         Ханът отдавна е само в паметта на историята – няма жив човек, който да го помни – на мястото му няколко десетилетия беше „Искър парк“⁷, после някакъв хотел-ресторант със същото име, а сега – нещо средно между склад и магазин за теракотни плочки.

         Написах тия няколко редове, за да се знае, че невинаги е било така. Защото мястото не е случайно и заслужава да не бъде подминавано с разрешените в населени места 50 км. в час.

         Жалко, че няма къде да отбие МПС-то на читателя. Но току-виж някой предприемчив романтик съживи легендата от предпоследния век на второто хилядолетие сл.Р.Хр. и мястото заживее свой пореден нов живот.

         Данὸ!        

        

¹ МПС – моторни превозни средства  (абр.).

² Според легендата родените с някакъв физически недостатък бебета в Спарта били хвърляни от висока скала в дълбока пропаст. Напоследък отделни историци опровергават това твърдение на по-древни автори.

³ Арабаконашки проход - проход (980 м) в западна Стара планина  (Етрополския Балкан), през който след 1866 г. доста години е преминавал основният път от София за Северна България   (през Орхание за Плевен и Русе ), прокаран от Мидхад паша.

⁴ Менджия – кръчмар  (диал.).

⁵ Реверанс към „Бай Ганю“ на Алеко Константинов.

⁶ Серкме – малка мрежа за речен риболов.

⁷ „Искър парк“ – вж. едноименното заглавие по-нататък  (живот и здраве да го „материализирам“).